ВРАЧАНИ НА МОЕТО ДЕТСТВО

Дора Манчева зарадва почитателите си, които я познават преди всичко като добра певица, с нова книга – „Врачани от моето детство”, разкази и публицистика. В нея авторката разказва за своя безрадостен живот през годините на „социалистическото благоденствие”. Ето един детски спомен, включен в томчето, който в-к „Литературно земеделско знаме” помести:

„Пеех, плачех и се смеех, за да живея”

***

Пеех, плачех и се смеех, за да оцелея

Сега ще ви разкажа какво ми се случи през нощта на 16 януари – Антонов ден!

Както всички, и аз вечерта си легнах да спя. Да, ама не! Стана четири часа сутринта и аз не можех да заспя. Тихо и спокойно е навън. Нито дъжд, нито сняг. Само уличната лампа светеше. Отвреме-навреме някоя кола бръмчеше, а на мен главата ми тежеше като олов Молех се на Бог сън да ми дари, кръстех се, „Отче наш” си казвах, „Символ на вярата” и какво ли още не ...

В мислите ми като на кинолента преминаваше преживяното. Може би бях грешна и това, че не можех да заспя, бе поредното ми изпитание. Бог знае! На болни, на стари, на деца без бащи и майки помагах. Всеки с добро дарувах, благославях с усмивка и с привет изпращах. От душа и сърце с честен труд оцелявах.

Едни ми казваха: „Ти не се раздавай толкоз, пази си здравето за старини”, а други – „Ти си самарянка. Обичаш да помагаш на млади и на стари.” Възпитана бях с добродетели от скъпите ми родители. Така че нищо не ми оставаше, освен да живея с надежда и вяра, че утре ще бъде по-добре от вчера. Дано? Ако не за нас, то поне за децата и внуците ни да дойде по-добро. Навън животът продължаваше, вече чувах да минават тролеите. Аз все още не можех да заспя, имах предчувствие, че нещо добро ще ми се случи. Може би „Утрото е по-мъдро от вечерта”. Казват, че „Сирак не е прокопсал”, „Сам човек е дърво без корен”, „Всеки си носи съдбата на плещите”. Отвсякъде животът ме беше притиснал, удряше ме безжалостно. Падах, изправях се, търпях, зовеше ме отново дългът, пеех, плачех и се смеех, за да оцелея. Младостта ми отдавна премина и не ще се върне. Само тъжното лице, болното сърце, спъващите се крака могат да докажат, че ни е сграбчила старостта. Но Бог прави чудеса, вярвайте и вие! Благодаря ти, Боже!

в. „Над 55”, 7-13 февруари 2011 г., „Врачани от моето детство”,

ЛЗЗ